Не пазят тайните ти
тъжните дървета,
предават те към 5
със шоколада,
разливан в чашите
на есенни небета,
за да ги стоплят...
Вместо серенада
под смръщените вежди
на стъклата
край кофите за смет
се гонят котки
и кряскат, съскат,
късат тишината,
долавям в чувствата ни
пак фалшиви нотки-
недей робува
на клишета стари,
че не е слабост
мъж да си поплаче,
сълза в душата
нещо ще попари,
пътечка през кръвта
ще се провлачи,
но пак ще грейнеш
в топлите ми длани,
когато цяла в тебе
се разтворя,
за да си спомниш
или пък забравиш...
Говоря ти,
говоря си...
говоря. |